Моля се Бога да спи,
съдбата умира до мен,
трябват ми твоите очи,
нови отровени извори.
Ировзи иневорто ивон,
ичо етиовт им тавбярт,
нем од ариму атабдъс,
ипс ад Агоб ес ялом.
Отворих очи,
а те от сън нахапани бяха,
бесни кучета разкъсваха в мене зората,
ръце ближеха съгрешилите рани,
жарта прииждаше в тях,
почерняла от думи красиви
и аз изгних в твоите мисли,
помогни ми,
взирам се в Слънца,
жадни откровения,
плътности без плът,
смирени,
злобни синини,
само гласовете се чукат,
но ще се надушат,
илюзията тогава е силна,
замръзни и убий спомените,
прошепвам ти краят,
всеки погребва цветята,
които сам е отгледал,
целувката на Розата,
утихва в болестта на друга.
Като змии в мисли се газим,
материята в Ада сее принуда,
a те в своите рани се хапят,
с остри нокти по кожата шарят.
Кръвта е нежност неустоима,
поляни от плътски наслади,
вкуса на живота,
разрухата в срамна епоха.
Искаше да напиша стих за теб,
но толкова си празна,
че не намерих думи,
опитах се да те чуя,
но и звук не издаде,
няма как да плача за тебе,
защото смисъла го няма вече,
защото римите са ми посредствени като тебе,
душата си дадох,
а в материя отражения не търся,
сега разцъфвам за блатото сам,
но смирен и щастлив,
ти си срам.
Небето плава в синята стая,
каквото и да правя,
то вечно крещи,
озверяло от непоносима тъга,
болно от самота.
Птици размахват уморени криле,
забравили как да избягат,
изрисувани слепи там ще останат,
чуй ги,
присмиват се злобно.
Жълто,
бяло,
гладно,
умряло,
цветове шепнат на художника,
обичам те, а защо пък не?
Той се взира в платното отново,
пита,
разтапя ли се вътре или малката смърт го настига?
А тя къде е?
Нещастната, онази любов,
във която лудостта намира,
във пряката будност която прозира,
или е наивността на един заслепен глупак?
Вмъкни нозе под кожата и тичай,
докато не усетиш как се приплъзваш в друга,
тогава важно е да не следва тревога,
докато равносметката пита и търси,
пътешественици плачат,
но сълзи от скафандрите се не стичат,
ти плахо върви,
иглите повърни,
те не са в месото забити,
а в душите ни тихо са скрити.
Затвори се и избягай,
изживей своята самота,
Света ще е различен,
но ти ще си друга празнота.
Отвори устата ми и празнувай,
загуби себеосъзнаването си в груб прочит,
време е за забавен чужд,
за проплакал не се отварям,
не мога и не желая цветовете си да разтварям.
Първо е студа,
а с него идва и гнева,
неусетно промени се и дъха,
отказах мигащите лампи,
а сега те са в рамки.
Буря съм,
взрив от инциденти,
неудържима фантазия,
пулса на Вселена,
реки вливащи се в себе си,
любопитство с бодли,
огледала взиращи се в теб,
раними страсти,
ходеща илюзия,
черен в разговор интимен,
сложен,
но достижим.
Буря съм,
пролет от нещастни рози,
лица съшити от коприва,
прибери ме,
задавай ми отговори,
разкажи ме,
премълчи ме,
разтвори ме,
заплюй ме,
срази ме,
обичай ме,
обичам те.
Прозорците ме плашат,
затварят се когато искат,
очите ти се влачат,
по уплашената аз,
в затвори потъвам,
от кал не се движа,
сълзите по косите си нижа.
Меланхолия силна замесих,
от капки наивност с имагинерна основа,
стъкла от чаши за вино,
счупен часовник и малко отрова,
сега тихо я пия,
мира ми някъде там,
по кривите й пътища ще открия.