Разкази лъскави,
пълни с думи красиви,
хората в същността си тъжни,
в душите сиво проклети.
Парче от живота пропада,
след него дълбока яма,
мисъл с болка завита,
и още една истина преоткрита.
Затвори се и избягай,
изживей своята самота,
Света ще е различен,
но ти ще си друга празнота.
Слънцето слуша слепците,
само те уж го разбират,
заровили пръсти в косите,
когато сълзи в зрящи се давят.
Времето душите нахрани,
то безпощадно ги гази,
крещящи се проглеждат,
но пак ще забравят.
Очите ти са дупки през които гледам,
сънища за пеперудени лехи,
разбити огледала,
ръце,
нарязани луни.
Разхождам се в градини цветни,
на тавана трупове не спят,
сливов пай,
но от смокини,
на това аз държа.
Клатят се бесилки лесно,
душата пърха празно,
а въжетата крещят,
дървото от лъжи пропуква,
те жадни ще умрат.
Лешниково лято се превърна в ручеи живот,
докосна силен вятър – целувката любов,
устните – синхрон,
изрисували са нас,
нарциси изгарят,
а ритъма е сласт.
Толкова съм крива,
че сърцето ми бие в друго,
часовника филм разсмива,
а не играя аз,
сама в чудовища се будя,
пред мен релсите кървят.
Сънувах сенки,
страхливи синини,
мрачно обсипани с болка от безвремие,
прилично обезобразена атрофия на смелост,
душевни пакости,
мимолетни тревоги,
скучни рани,
изпиващи края,
а аз съм оная,
превърнала теб във идея,
оплачи се,
викай грозно за нея,
драскай по сцената,
зарови ме във гроба,
трепери,
там ще е силно,
яростта си ще взема и живота ти ще отнема.
Вмъкни нозе под кожата и тичай,
докато не усетиш как се приплъзваш в друга,
тогава важно е да не следва тревога,
докато равносметката пита и търси,
пътешественици плачат,
но сълзи от скафандрите се не стичат,
ти плахо върви,
иглите повърни,
те не са в месото забити,
а в душите ни тихо скрити.
В сутрин изродена се превърнах,
от одеялото иглите ми стърчат,
егоистично опашката си аз прегърнах
и в дупка истерично се разсмях.
На обед закусих със соса си от вчера,
загубих нас,
онази малка вяра в моят апетит,
забих вилица в супа от език.
Вечер нямам зъби да се храня,
изгнили са от обедният пир,
червено копче стърчи от мене,
атомната бомба в собствен панаир.
Един от нас е празен,
другият споделя,
един от нас другия понася,
а другият мълчи,
единият е верен,
един от нас неверен,
залостен е дълбоко в мислите си свои,
мечтите са плевели умиращи сами,
монаси плачещи над чуждите земи,
един от нас е силен,
другият е паднал,
пърха бавно,
крилата му са бледи,
ръка към него няма.
Ако в непознатото погледна
и душата ми разцъфне,
доближи я с пръст надежда,
нещо ще се случи.
Ако в непознато се превърна
и душата ми посърне,
погали я като спомен
нещо ще се случи.