От далече личи колко сме празни,
очите ни пресъхнали изгладнели петна,
заровени са някъде спомени,
изпълзяват змии и се впиват в плътта,
прегръщат душите ни стенейки в близост,
и натравящи ни ума,
със вкуса на канела и самота.
Частици сме ние, бяхме в едно,
когато се обичахме, обичахме пълни,
но целунати нежно, забравихме всичко,
движим се някъде тръпнейки,
чакащи нова изваяна форма,
другаде сами ще дойдем
и пак сами ще си отидем.
Когато пръстите ти докосват сърцето,
а аз съм все така отричаща власт,
не ме съди строго за дето,
усмихнат те пленявах от саможертвена страст.
Безброй пъти умирах безкрайно,
раждах се, а теб те нямаше там,
ще се радвам тиха пак да си и когато,
чиста е моята плам.
Червените завеси потръпват в студена тишина,
забързваш и ти между взрив и смисъл,
затисната в слоевете които нямат,
набъбва времето в мехури,
оставаш скрита в него,
един се спука и изтече,
не търси изхода,
а вратата от която влезе,
ти решаваш кой от теб ще излезе.
Сбърка се реалност със съмнение,
не вярвай на очите,
в тях лъжи с игли си играят,
подхвърлят ги небрежно
и пукат пълни с илюзии балони,
ето,
виждай,
отново Световете се разместват,
сега е твой ред да се наместиш.
Обичам да потъвам в очите ти,
погълнат от мълчаливата мен,
търсеща истини които той няма,
аз умирам и прераждам се в плен.
Телата ни се вече смеят в едно,
съгрешени океани страст,
устни – болка изпита,
нежността от власт превита.
Тръгваш си,
а аз рисувам пълни стаи,
заврели от наще тайни,
с онези неизказаните думи
и прозорците с прашните завеси,
върви си…
по-добре…
и аз си тръгвам,
но дотам да нямам сили..
крилата ми изпи,
зави се с моята низост,
сега съм чист,
от душата не кърви,
ще пораснат Лунни храсти и ще се плъзнат по проядената плът,
аз и ти ще се забравим,
няма да боли.
Ти си фантазия зашита със вечност,
изпепеляваща чиста любов,
прегаряща разгърната нежност,
тихия полъх на забравена близост,
преоткрита в капки живот.
Не питаш дали обичаш,
когато душата го чувства,
не питаш дали обичаш,
когато се къпеш в реката от чувства,
не питаш дали обичаш,
когато сърцето ти бие в ритъм на друго,
не питаш дали обичаш,
когато двама се целувате лудо.
Любовта сме Ти и Аз,
любовта сме Ние във всеки от Нас,
прегърнати в Космос – вечен синхрон,
допълнени в същност,
докоснали Бога.
Болката се случва в цветовете
и осъзнава се в безцветност,
Aза в пълната си лудост е където,
устните целуват прилив,
а прилива дете,
ума бушува непокорно,
мислите шишове въртят в душите,
няма кръв по пясъка,
ни вода във вълните,
никога детето не расте,
картината ръждясала е там – до любовта.
Капеш по мен,
събери се,
миналото с нас е пълно,
а душите ни одрани,
вече са презрели.
Залюляват ме стрелките,
често бягат и не спят,
изтичат през пръст луните,
от разстройства шипове стърчат.
Колко са безкрайни дните,
когато болест се е взряла в тях?
А доколко съдещи са душите,
когато страхът ги съди тях?
Сълзиш и тръгваш,
не спираш и не се оглеждаш,
пръсти не оставяш по огледалото,
само по лицата на остърганите прозорци,
умираш всеки ден,
цениш и прегаряш,
разцапваш се,
слизаш надолу,
а надолу си все по – Ти.
