Ние сме огледала,
оглеждащи се в огледала,
съвършена безкрайност,
преродена в стъкла,
тук сме да се обърнем.
Съших себе си от две,
красива ябълка откъсах,
червеи очите ми лекуват,
пеят скришом,
приспива ме слузта.
Земята бълва страх,
хората нагоре гледат,
от илюзии иде лудостта,
разрухата е във душата,
за това е и гнева.
Целунах кактус,
пресъхна,
хареса му,
чувствата от болка,
вкуса на метал в устата,
примамих го със хитрост,
направих му капан,
страстно го облизах,
между бодилчетата срам,
жертва,
а разцъфна в роза,
затанцува с мен,
почувства за първи път,
удоволствия на тревога,
зрялата ментална доза.
Буря съм,
взрив от инциденти,
неудържима фантазия,
пулса на Вселена,
реки вливащи се в себе си,
любопитство с бодли,
огледала взиращи се в теб,
раними страсти,
ходеща илюзия,
черен в разговор интимен,
сложен,
но достижим.
Буря съм,
пролет от нещастни рози,
лица съшити от коприва,
прибери ме,
задавай ми отговори,
разкажи ме,
премълчи ме,
разтвори ме,
заплюй ме,
срази ме,
обичай ме,
обичам те.
И отново,
белезите си ще избера,
ако с Теб се видим,
от болка,
бих пил с радост,
с изрисувалите ги,
нежности облизани – несъвършенства,
защото в прозрачността си Ти,
а аз съм платното черно,
алеи – обсебен спомен,
крача в тъмнината на простора,
от смъртта да се страхувам,
е като в раждане да се сбогувам,
и плът пак ще надяна,
ако се не срещнем само Двама.