Изстивам в празен момент,
на който стаи изваян пясък преследвам,
очите съхнат от вятър,
прозорците свирят шедьовъра свой,
а устата впита във пода,
часовник ми рови безмилостно гроба,
там се чуди Аза – кой от нас да умре
и кой ще ни погребе.
Разлях душата си в картини,
от образи скучни и красиви,
в мен изрода все плаче,
че в своя изказ трябва да е мрачен,
демоните си мечтаят за зора,
а на ангелите бял им е носа,
на пода свлекли са надежди,
изтъкани от похотливи прежди.