Небето плава в синята стая,
каквото и да правя,
то вечно крещи,
озверяло от непоносима тъга,
болно от самота.
Птици размахват уморени криле,
забравили как да избягат,
изрисувани слепи там ще останат,
чуй ги,
присмиват се злобно.
Жълто,
бяло,
гладно,
умряло,
цветове шепнат на художника,
обичам те, а защо пък не?
Той се взира в платното отново,
пита,
разтапя ли се вътре или малката смърт го настига?
А тя къде е?
Нещастната, онази любов,
във която лудостта намира,
във пряката будност която прозира,
или е наивността на един заслепен глупак?