Плача и душата ми лекува се,
така без звук,
частично разпада се.
Мисъл,
след нея спомен,
редуват се.
Тъжно ли пиша,
че листа прогизна,
от тайните ми болки
и страсти настръхва.
Грозно е да гледаш мъката в очите,
а още по-грозно е тя да гледа теб,
пригладняла отстрани.
Стените притискат ме
и искат да погълнат,
съзнанието ми пълно с пепеливи цветя.
Ръцете трептят,
сърцето гасне и се буди.
Вече късно е,
ще се плъзна по пода,
ще се превърна в нечия друга отрова,
ще изтека бавно към новата стая.
Нокти силно ще впия
и ще търся оная,
дето и двамата в нея мечтаем.